Аз сякаш обеднявам с всеки ден,
по нещичко загубвам ежечасно,
по нещичко отива си от мен.
Къде отива, мен не ми е ясно.

А беше време и така не бе,
аз всичко в себе си със жар засмуквах;
и чувствах всичко в мене да расте
и ум и разум, по шевовете пукаха.

Живеех като на шега
и всичко беше в розово и бяло,
и слънцето и лунната дъга.
Не се вълнувах аз, за щяло и нещяло.

Незнам защо,понякога  тъга,
униние безлично ме обзема,
причини аз не виждам, просто няма.
Така заспивам и събуждам се така.

Денят, нощта, забавени пълзят.
В живота сякаш ритъм няма.
И тъжен, сам, с усмивка няма
неспирам, крача, и съм все на път...