Пак нещо не разбирам.
Аз нищо не разбирам...
Тежът ми на душата,
небето и нощта.
Наоколо е тихо,
безпросветно,мирно,
и сякаш,че заспал е,
завинаги града.

На улицата никой.
Куче гони пътя.
И лампите мъждукат,
намига ми една.
Наоколо е тихо,
виждам смътно,
силует човешки,
полегнал, настрана.

Клошар ли,скитник беден ...
забравен от живота,
от хората,без близки-
се гуши и заспал.
Похърква тихо,кротко,
забравен от доброто;
окъсан,дрипав ,черен,
загърнат в скъсан шал.

Минавам покрай него- 
полека продължавам.
Небето е покрито
със хиляди звезди.
Те светят, и примигват,
а месецът от ляво,
ме гледа,гледа,гледа-
и с поглед, ме следи.

Пак нещо, не разбирам.
Пак нищо, не разбирам...
И тази нощ, позната,
с душата, в унисон.
Навяват ми, днес, мисли,
 чужди,непознати;
 мисли, черни,тежки-
мисли, цял, вагон...

Хареса ми!
Лек ден!